Отлагах малко писането на тази статия, както тази за приятелството, е базирана не само на професионалните ми знания, но е и изпълнена с личен опит и преживявания.

Адаптацията не е „да свикне“! Адаптация е да се почувстваш в безопасност.

Когато говорим за адаптация към ясла или детска градина, често я свеждаме до въпроса: „Колко време плака?“ или „Свикна ли вече?“ Дори аз го чувам от близки, които знаят, че малкия е тръгнал на ясла. 

Истината е, че адаптацията не е момент, а процес. И този процес изглежда различно за всяко дете. При някои протича по-бавно, при други по-плавно, но каквото и да си говорим отнема време и това не е седмица, може да отнеме до 8 седмици дори, когато сме се постарали да подкрепим детето си спрямо нуждите му.

Аз имам две деца. Два напълно различни деца и два различни пътя, през които премина адаптацията им в яслата.  С големия ми син всичко се подреди леко – по стечение на обстоятелства, всяко нещо по този път се развиваше плавно и правилно за него. Той имаше късмет, но и темпераментът му е по-спокоен. Разбира се, винаги съм следила за реакции и „бури“.

Но днес ви пиша за по-трудната адаптация, тази на малкия ми син. Там пътят беше друг. Той е силно привързан, не беше отделян от нас, освен в адаптивна занималня. Реактивен е и ясно показва емоциите си. Още от началото знаех – тази адаптация ще има нужда от време и много подкрепа. Подготовката започна 6 месеца по-рано, дори понякога се чудя дали не трябваше и още по-рано.

Започнахме с редовни посещения в адаптивна занималня – място с по-малко деца, интерактивни занимания и фокус върху саморегулацията. И там му отне време да свикне и да ми казва „чао“. Имахме ритуал за влизане, който пренесох и в яслата – подскоци до входа – тъй като беше на възраст, на която нямаше да разбере рисуван знак, а не исках да свиква с играчка (не на всякъде допускат такива).

Също така ходехме често до градината, присъстваше при записвания и носене на документи. Показвахме му снимки от групата (на родителска среща ни позволиха да видим помещението и да снимаме), четяхме книжки и говорехме много за това какво предстои. Целта на всичко това не беше да „разбере“, а да усети познатост.

Държах на плавния старт! Тръгна на ясла на 1 г. и 7 месеца. А раничката и пантофите му бяха негови и познати (нещо, което силно препоръчвам при по-малки дечица).

Първите дни бяха кратки – до обяд, с постепенно увеличаване. За мен адаптацията не е детето да спре да плаче, а да се почувства сигурно. И всъщност плачът при оставяне беше част от процеса. Но благодарение на добрата комуникация с персонала знаех, че се успокоява, играе и се храни. Взимах го усмихнат.  Дълго време не говореше там (над 2 месеца). Да, това е признак, че детето все още не се е адаптирало напълно, не яденето също. Сам започна, като първо го правеше, когато го оставяме или взимаме, а след това започна да споменава по някоя думичка и в групата.

Не спирам да следя емоционалния му отклик след градина (на големия също). Наблюдавам дали е е по-нервен, макар в определени граници това да е в реда на нещата. Важно за мен е, че не е емоционално сринат, че има ресурс да се регулира вкъщи. Това са сигналите, на които вярвам повече от всичко.

Моите изводи като родител

• Не очаквайте децата да нямат нужда от вас – те са малки
• Плачът не означава провал
• Дайте време, пространство и предвидимост
• Градината и семейството са един екип, не противници, а комуникацията с персонала е ключова

Адаптацията не учи децата да се отказват от нуждите си. Тя ги учи, че могат да се чувстват в безопасност и извън вас.

А ако имате нужда от още информация по темата, вижте и статия ми „Основи на адаптацията в детска ясла и градина“.