Като майка на две момчета – на 6 години и на 1 година и 8 месеца – всекидневието ми често се превръща в поредица от малки предизвикателства. По-големият вече е в етап, в който може да разбира обяснения, да обсъжда, да поставя въпроси. Малкият обаче е в най-интензивния период на откривателство, в който всеки предмет от дома е потенциална „играчка“ – но не в смисъла, в който ние възрастните влагаме в думата.

Така понякога го намирам как се е покатерил на плота, протяга се към ножа в сушилника или е разпилял съдържанието на шкафа с подправки. Това са моменти, в които сърцето ми прескача, къде от тревога, къде от недоволство, а търпението ми често е на предела …

Защо подобно поведение е напълно нормално?

 В ранната възраст децата изследват света чрез действие, движение, докосване или иначе казано, чрез сетивата си. Развиващият се мозък все още не познава абстрактни правила като „опасно е“ или „не се пипа“. Детето е водено от любопитството си и от естествената нужда да подражава. Когато режа с ножа, малкия ми син си представя: „Това е важно, искам и аз!“

А аз като детски психолог знам, че именно това активно изследване подпомага когнитивното и емоционалното развитие. Детето проверява какво може да се отвори, какво пада, какво издава звук. Това е неговият начин да разбере как работи светът.

Какво работи по-добре?

1. Промяна на средата

Безопасността започва от организацията на дома. Колкото и да искаме децата да се учат на граници, в ранната възраст (особено под 2 години, но и след това) е нереалистично да очакваме да се въздържат сами. По-лесно е да предотвратим опасността. Като например да:

• монтираме предпазители на шкафове с препарати.
• прибираме ножове, остри и опасни предмети на достъпни места.

2. Пренасочване

Вместо „Не! Спри!“„Не пипай!“, по-работещо е да предложим алтернатива. Така детето усеща, че любопитството му е признато, а не потиснато.

Ето няколко примера:

• Когатп изсипва съдържанието на шкафа, поощрявам прибирането на предметите и пренасочвам към обща игра с играчки.
• Ако дърпа телефона, дистанционното, давам му играчка с копчета

Много важно правило е, когато забраним нещо, да позволим друго. А освен всичко, да вложим достатъчно внимание към алтернативата, за да изглеждаме достатъчно ангажирани, че на детето да му е любопитно да повтори. Освен всичко, се учи как да печели вниманието по позитивен начин, с неща, които са формирали позитивни реакции и спомени.

3. Включване в дейностите с истински предмети

Най-добрият начин предметите да спрат да бъдат примамливи „забранени играчки“ е детето да участва в употребата им по предназначение – адаптирано към възрастта и безопасността му.

Така например:

• Около 1,5 г. – може да бърка с голяма дървена лъжица, да слага зеленчуци в купа, да „мие“ краставица под течаща вода, да реже и бели, когато му държим ръката.
• Около 2 г. – да меси брашно, да слага подправки в яденето, да помага с подреждането на предмети
• 2,5–3 г. – да реже с безопасен детски нож, да подрежда салфетки на масата, да пренася леки продукти от хладилника до плота.

4. Ясни и кратки послания

Когато ситуацията е опасна, реакцията трябва да бъде моментална и ясна. Дългите обяснения рядко работят, особено на възраст под 3 години – по-важни са кратките думи и тонът.

Примери:

• „Стоп, опасно е!“ при посегане към нож или котлон.
• „Не, горещо!“ при опит да докосне фурната.
• Веднага след това – пренасочване: давам безопасен предмет или включвам в алтернативна дейност.

5. Присъствие и модел

Децата учат най-много чрез наблюдение. Те копират начина, по който ние реагираме на трудни ситуации. Ако отговорим с търпение и спокойствие, те постепенно усвояват същия модел.

Какво правя:

• Когато детето изсипе съдържанието на шкафа, първо дишам дълбоко, после казвам: „Разпиляно е. Нека съберем заедно.“
• Когато съм изнервена, назовам емоцията: „Ядосана съм, защото е опасно. Ще подредим заедно.“ Така детето се учи на език за чувствата.

Какво не работи?

Най-общо казано, виковете, физическите разправи и наказанията. И да, може да ви звучи странно, но те не се използват у дома. Не, защото не се случва да се ядосам или да се чувствам безсилна, а защото съм се научила да казвам емоциите си, че те не са слабост и е важно децата да виждат как реагираме в подобни ситуации.

Когато се прибягва до крясъци, наказания – каквито и да е, в най-малката възраст особено се вдига много рязко адреналина и кортизола, а тогава детето не е способно да учи от грешките си. Освен това отиваме във вероятността то да започне да се страхува от нас, страхът не е добър учител. Разбира се, често и нашите реакции са породени от страх и отново не винаги са най-добрите … За това и много родители се изкушават в тези моменти да повишат тон или да наложат наказание. Истината е, че в тази възраст (особено под 2 години) наказанието няма педагогическа стойност. Детето още не може да осмисли връзката между действието си и реакцията на възрастния по начина, по който очакваме. Това, което разбира, е само емоцията – раздразнението, дистанцията, загубата на близост.

А повишаването на тон, дори и в добри намерения, често не спира поведението, а просто натоварва връзката родител-дете.

Но, ако предизвикаме у детето силно уплаха („Не пипай, ще се нараниш!“ казано с вик или рязък жест), то може да започне да се страхува не само от предмета, а и от самата ситуация на изследване. А страхът потиска любопитството – онзи естествен двигател, който всъщност му помага да се учи и развива.

Важно е децата да знаят, че има граници и опасности, но също толкова важно е да не се плашат от самото учене. Когато ние като родители поставяме граници ясно и спокойно, без да ги караме да се боят, те запазват доверието към нас и увереността си в откривателството.

Защо си заслужава усилието?

Да бъда до детето си в тези моменти е предизвикателство – понякога изтощаващо, понякога провокиращо търпението ми. Но в дългосрочен план именно така изграждаме доверие и сигурна връзка. Детето не се отказва от желанието да изследва, но постепенно се научава да се доверява на границите, които му поставям.

Това е същината на осъзнатото родителство: да виждаме трудността, но и да разбираме смисъла зад нея. Да помним, че щуротиите на 1-годишното днес са основата на увереното, самостоятелно и любопитно дете утре.